Повече от чувство 17

Анджелика вървеше из Мадрид и се омайваше от атмосферата на града.
Седна на една пейка, решавайки да попива звуците на на града.
Наблюдаваше внимателно хората и когато нещо я впечатляваше го
снимаше. Всичко около нея беше различно, но по един странен начин
познато и близко. Може би беше заради езика, който я връщаше към
спомените от детството й.

Денят бе топъл, дори прекалено топъл и тя реши, че е време да се прибира.
Леля й й беше обещала, че ще я води на гости на техни приятели и беше
вметнала съзаклятнически: „ Синът им ще бъде там. Той пътува често до
Америка. Хубаво момче е.” Анджелика нямаше и да отчете намека й ако
братовчедка й не бе направила забележка на майка си да спре да сватосва
всички. После разговорът се бе завъртял около връзките.
-  Имаш ли си някого, Анджи? – беше попитала леля й.
Анджелика за миг се беше опитала да отговори сама на себе си на този
въпрос. Тя не знаеше има или не Майкъл. Искаше да повярва, че го има.
Беше отговорила на леля си, че няма никого в момента, а тя бе казала:
-  Анджи, толкова си красива и мила. Защо не можеш да срещнеш
правилното момче?
Анджелика вървеше и мислеше за тези думи на леля си. Днес след като чу
Майкъл се почувства толкова добре. Не разбираше как го прави, но той
винаги успяваше да внесе спокойствие в нея. Скоро щеше да го види.
Скоро. След няколко дни.
Прибра се, взе си душ и братовчедка й се прибра от работа. Усмихната тя й
каза:
-  Здравей, Анджи. Как мина денят ти?
-  Разглеждах града. Много ми харесва, Марита. Има такава атмосфера тук.
Не мога да й се наситя.
Мелиса я погледана и попита:
-  Анджи, защо ще ходиш на концерта на Майкъл Джаксън? Фен ли си му?
Анджелика предпочете да излъже. Не искаше да обяснява на никого как са
решили с Бриджит да отидат на концерта.
-  Да, фен съм му.
-  Наистина ли? Много ми е странно.
Телефона иззвъня и прекъсна разговорът им. След малко Марита се появи
и с нотка на разочарование каза, че майка й ще трябва да вземе
допълнителна смяна в болницата и няма да успеят да отидат на гости.
-  Искаш ли да излезем, Анджи? Ще отидем на кино. Искаш ли? После ще
вечеряме някъде.
-  Ако ти нямаш планове, аз нямам нищо против. – отговори Анджелика.
Мелиса влезе в банята, а Анджелика се облече. Роклята, която избра беше
бледо жълта. Сложи и една малка розова шапка, прибирайки огромната си
коса под нея и оставяйки само няколко едри кичура да се спускат и
обграждат лицето й.
След малко Марита почука на вратата и разтваряйки широко очи спонтанно
каза:
- Боже, Анджи, изглеждаш невероятно!
Анджелика й благодари и те излязоха. Навсякъде тя усещаше мъжките
погледи, които я изпиваха. Чувстваше се отчасти неприятно, защото не бе
свикнала с толкова изявено внимание към външността й. Знаеше, че е
хубава и самата тя се харесваше, но в Америка никой не си позволяваше
така открито да я оглежда.
Избраха да гледат испански филм, който по думите на Марита бил много
хубав. Поне така твърдели познатите й, които го били гледали. Докато
чакаха да влезнат в кино салона, Марита видя нейни приятели. Запозна ги
с Анджелика и след като стана ясно, че след филма и те имат планове да
вечерят, тя попита:
- Анджи, искаш ли да вечеряме заедно с тях?
- Да, разбира се. Нямам нищо против.
- Те са приятни и ще се забавляваш.
Филма наистина се оказа добър, но той накара Анджелика да се върне в
мислите си отново към Майкъл. Сценарият беше написан с усет към
човешката психика и влизаше в нейните тайни кътчета и ги
разбулваше. Героите се сблъскваха, за да се отблъснат. Страдаха и
изпитваха любов и страст. Без да се усети Анджелика се разплака. Филма я
оставяше почти без дъх, трупаше в нея напрежение и най- накрая то
даде израз чрез сълзите й.
Марита я погледна и остана учудена от сълзите на Анджелика. Филма беше
хубав, но тя лично не виждаше нещо, заради, което да се плаче.
- Анджи, добре ли си? – попита тя.
- Да, скъпа. Аз ще изляза. Ще те чакам навън - прошепна Анджелика.
- Няма ли да догледаш филма?
- Не, предпочитам да изляза.
Анджелика тръгна между редовете и усещаше как сърцето я боли и как не
може да притъпи тази болка. Искаше да избяга от този филм, който я бе
върнал и породил в нея усещане за обреченост.
Малко след като излезе след нея се появи и Марита.
- Анджи, какво стана?
- Нищо. Дай ми няколко минути, за да се съвзема. Къде бих могла да се
освежа?
Докато се гледаше в огледалото и попиваше водата от лицето си,
Анджелика не спираше да пита на ум: " Какво ми причиняваш Майкъл?!".
Никога не беше била толкова безпомощна и така подвластна на
чувствата си . Живееше за деня, в който щеше да го види и се страхуваше
от този ден. Искаше да потъне в очите му, но и се плашеше да не се удави
в тях.
Марита влезе при нея:
- Анджи, ако не си добре можем да се приберем. Ще си вземем нещо за
вкъщи и ще си приготвим вечеря.
- Не, вече съм добре. Извини ме, моля те!
- Няма нужда да се извиняваш. Но какво се случи?
- Не знам - каза Анджелика.
- Заради мъж е, нали?
Тя замълча, а малко след това я погледна и каза:
- Да, Марита, заради мъж е.
- Искаш ли да споделиш?
Анджелика замълча и те излязоха и тръгнаха по улицата.
- Няма ли да изчакаме приятелите ти?
- Не, не мисля, че сега е най- подходящият момент да бъдем с тях.
Седнаха в любимия ресторант на Марита, който беше най- стария в Мадрид и тя попита Анджелика дали ще й разреши да поръча вместо нея.

- Искам да те изненадам. Тук готвят невероятно. Няма как да не останеш
доволна, но аз ще ти избера нещо, което според моя вкус е най- доброто.
- Добре, направи го вместо мен. Доверявам се на вкуса ти.
Ресторантът бе малък и уютен, а щом опита храната, Анджелика се увери,
че може би това е най- вкусната традиционна испанска храна, която бе
опитвала.
Усмихна се на Марита:
- Невероятно е, Мари! Много е вкусно!
- Убедена бях, че ще ти хареса - със задоволство каза Марита.
Докато се хранеха Анджелика усети изпитателният поглед на братовчедка
си и погледана към нея.
- Ще ми разкажеш ли за този, който така те кара да плачеш?
Анджелика беше изумена от настойчивостта й. Не искаше да разказва
нищо. Майкъл беше нещо нейно, нещо лично. Един оазис, който тя не
искаше да разкрива пред останалият свят. Искаше да го запази колкото
може по- дълго само за себе си и усещаше, че дори и без да споменава кой
е щеше да разруши цялата интимност на тайната, която цареше помежду
им. Достатъчно й бе, че Кенет и Бриджит знаят.
- Предпочитам да не говоря за него. Нали разбираш? По- добре да не го
правя.
- Да, разбирам те, но аз не съм като теб. Когато нещо ме мъчи имам нужда
да го споделя. Става ми по- леко. Но щом не искаш, няма да задавам
повече въпроси.
Вечерята им продължи съпроводена от бърборенето на Марита. Тя
разказваше на Анджелика за приятеля си, за това колко много го обича и
как той е предложил брак. В един момент Анджелика спря да я слуша.
Мислите й я отведоха назад във времето, когато скъса с Грег. Той
беше първият мъж в живота й който беше обичала с невероятна сила. Той
й беше дал много красота, много любов и когато нещата неочаквано се
търколиха надолу, Анджелика бе страдала много. Не бе разбрала защо той
й изневери. После Грег я беше молил за прошка, но тя не можа да му
прости. Пробва, но не успя и един ден докато той спеше тя тихо си събра
багажа и отиде при една приятелка. После се премести при Бриджит и не
след дълго си купи жилище близо до нейния дом. Беше си наложила да
забрави Грег, но така и не успя напълно. Той я бе научил как да обича.
Сега, след като срещна Майкъл тя разбираше колко ценни бяха уроците
му. Усмихна се когато си спомни как й беше казал: „ Запомни! Никога не
разказвай на мъжа до себе си за бившия си. Никога не говори лоши неща за
приятелите му и хобитата му и абсолютно никога не си й помисляй да
споделяш, че не одобряваш майка му! Карай го винаги да се чувства като
Цар на Вселената дори да е роб!”. Мариса я извади от мислите й:
-  Анджелика, ти не ме слушаш.
-  Извинявай! Мислех си...
-  Явно е било за нещо хубаво. Изглеждаше така красива в усмивката си.
След като се прибраха послушаха музика, поговориха си и Анджелика си

легна.

Следващите дни за нея бяха много интересни и емоционални. Леля й си взе
отпуск и я разведе из Мадрид. Града разкри пред нея вековните си тайни  и
тя вземаше от тях с пълни шепи. Посетиха забележителности, изложби,
които я грабнаха с колорита си, разходиха се из пазари. Ходиха на гости и
Андежелика не спираше да се омайва от забележителният испански
темперамент, който започваше да преоткрива и в себе си.
Успя да се обади на Майкъл едва два дни преди да тръгне за Сарагоса.
Беше истинска тръпка да чуе съненият му глас да казва:
-  Ало?
-  Майкъл, здравей! Събудих те. Съжалявам!
-  Анджи! – възкликна той. – Колко се радвам да те чуя най- после, мила!
Така ми липсваше... Кога пристигаш?
-  В деня на концерта ти.
-  Защо, Анджи? Не би ли могла по- рано? Аз ще съм много зает, но ще
успея да ти отделя време на репетицията утре.
-  Не, Майкъл. Не искам.
-  Не искаш какво? Да ме видиш? – учуден попита той.
-  Не – разсмя се тя. – Не искам да гледам нищо преди концерта ти.
-  Моля те, Анджи, ела! Не спирам да мисля за теб, принцесо.
Тя бе замълчала, а той бе продължил дълго да я моли да пристигне ден по-
рано. Анджелика не искаше да го прави, защото не искаше да го вижда за
кратко и защото не искаше първото й впечатление за него като изпълнител
да бъде от репетиция. Искаше да поеме с всички сетива онова заради,
което целият свят го наричаше „ King Of Pop”. Тя предполагаше, че след
концерта той ще е много уморен, но мислеше, че ще има време да се види с
нея поне за час, два. Някъде дълбоко в себе си се надяваше отново да може
да попадне в прегръдката му и прекрасните му нежни пръсти да се плъзнат
по лицето й.
Раздялата с леля й беше трогателна и тя обеща задължително да дойде
скоро в Испания. Леля й не спираше да се учудва защо Анджелика не желае след концерта да се върне отново в Мадрид, а тя й отговаряше, че иска да разгледа и Сарагоса. Плановете им с Бриджит бяха такива, а и обратният й полет за връщане беше именно от там.
Изпратиха я на автогарата и след дълги прегръдки и целувки, Анджелика ги
отпрати да си тръгват. Искаше да се чуе с Майкъл, а не можеше да го
направи, ако те бяха около нея. Надяваше се да успее да го открие.