Повече от чувство 20

На сутринта Майкъл се събуди много трудно. Искаше да поспи още, но
не можеше. Погледна Анджелика, която спеше легнала по корем. Косите й
бяха разпилени по възглавницата, а част от завивката беше смъкната и
откриваше гърба й. Майкъл я целуна между плешките. Пожела я много
силно, но нямаше никакво време .
Докато си вземаше душ не спираше да се усмихва, защото непрекъснато си
спомняше за изминалата нощ. Отдавна не се бе чувствал толкова добре.
Беше благодарен на съдбата, че го срещна с нея. Той не искаше да мисли за
пречките и вярваше, че този път всичко ще дойде на мястото си. Имаше
нужда от любов и усещаше, че Анджелика ще му я даде. Майкъл вече
успяваше да игнорира и факта, че тя бе от съвсем различен от неговия свят.
Усещанията, които му носеше само, когато мислеше за нея го караха да се
чувства щастлив и благословен. Нямаше да я пусне от живота си. Не
искаше и не можеше.
Докато се обличаше телефона позвъни и въпреки че той го вдигна бързо,
Анджелика се събуди.
Първото, което тя видя след като отвори очи беше Майкъл, който
разговаряше по телефона. Той й се усмихна, коленичи на леглото, надвеси
се над нея и казвайки й „Добро утро” я целуна. После каза:
-  ОК, до 10 минути съм долу - и затвори телефона. -  Как си, принцесо?
Събудих те. Съжалявам!
Майкъл отново се надвеси над нея и я целуна.
Анджелика все още се събуждаше и беше много отпусната. Изглеждаше
толкова мила, безпомощна и излъчваше мекота и топлина.
-  Анджи, аз трябва да тръгвам.
-  Майкъл?
-  Да?
-  Как ще те намеря после?
Той я погледна учудено:
-  Какво имаш предвид?
-  Как ще се свържа с теб? Не мисля целият ден да прекарам в хотела.
-  Ще се качиш в апартамента. Аз ще предупредя охраната да те пусне.
-  А, ако не си тук? - попита тя.
Той помисли малко и каза:
-  След малко ще поръчам да ти вземат стая в хотела и да ти донесат ключа.
Така и аз ще знам къде мога да те намеря и когато се върна ще ти се обадя.
Анджелика се усмихна:
-  Умно момче.
Той й отговори с усмивка, пак я целуна и каза:
-  Наистина трябва да тръгвам, а така искам да остана!
Тя обви ръце около врата му.
-  Остани, Майкъл!
Той въздъхна и я погледна в очите:
- Хей, не ми го причинявай! Закъснявам.
Анджелика все още не го пускаше. Изглеждаше толкова хубав. Искаше той
да остане и да бъде до нея непрекъснато.
-  Моля те, остани!
Той се усмихна отново и каза:
-  Обещавам, че ще ти се реванширам.
-  ОК - съгласи се тя и го пусна.
Майкъл я целуна за последен път.
-  До скоро, прекрасна. След малко ще ти донесат ключа. Не съм забравил.
-  До скоро, слънчо. 
Когато Майкъл излезе Анджелика стана, защото не можеше да спи
повече и влезе в банята. Усещаше, че цялата е един трепет, едно красиво
разцъфнало цвете галено от лъчите на любовта. Чувстваше се опиянена,
летеше високо в розови облаци и беше сякаш най- щастливата на тази
земя. Майкъл я даряваше с всичко, от което имаше нужда. С него нямаше
време, грижи, нямаше тревоги. Имаше само любов.
Когато излезе от банята Анджелика видя, че на масата вече я чака ключа от
стаята й. Облече се, гримира се и излезе.

 Целият следобед на Анджелика премина в разглеждане на града. Сарагоса много й хареса. Непрекъснато снимаше и не спираше да се наслаждава. Градът беше в съвсем типичен испански стил с много еднопосочни улици,
с базилики, статуи. Тя беше впечатлена от големия парк в Сарагоса, от река Ебро, край която тя поседя и не спря да снима базиликата Нуестра Сеньора дел Пилар гордо разположена на брега на най- голямата испанска река. Обещаваше си, че задължително ще посети Испания отново съвсем скоро и толкова много искаше Майкъл да е с нея в този момент.
Към 19 часа Анджелика се прибра в хотела и в новата си стая, а там я
чакаше изненада- огромен букет от красиви червени рози и картичка, на
която Майкъл бе написал: „ За моята принцеса. Целувки. Майкъл”.
Анджелика отново бе обзета от усещането, че сякаш лети. Благодареше
мислено на съдбата, че я срещна с мъж като Майкъл. След като си  взе душ
и се преоблече тя седна срещу розите и поемаше аромата им, който се
носеше из цялата стая. Искаше да може да бъде част от Майкъл завинаги.
Спомни си за изминалата нощ и цялата се превърна в желание отново.
Запита се дали се чувства така защото е влюбена, но знаеше че не е от това.
Той я привличаше с огромна сила към себе си и потушаваше бушуващия в
нея огън, разпалвайки веднага друг. Искаше да го целува, да я целува, да се
докосват, да го усеща в себе си... Спомена за удоволствието, което й
донесе през изминалата нощ върна пеперудите в стомаха й и тя затвори
очи, за да преодолее неописуемото желание, в което изгаряше. Телефона я
стресна и тя го вдигна все още под властта на усещането, което я бе
споходило. Беше Майкъл.
-  Мила, аз вече съм в хотела. Ще дойдеш ли? Имам нужда от теб!
-  Да, след малко съм при теб, Майкъл.
-  Добре. Не се бави.
-  Няма. Обещавам ти. И, Майкъл, много ти благодаря за розите! Красиви
са.
-  За нищо, скъпа. Това е най- малкото, което мога да направя за теб.

 Майкъл беше тъжен. Винаги се  чувстваше така, когато се сблъскваше с болката по света. Не проумяваше как е възможно малки и безпомощни дечица да страдат толкова много. Когато видеше болката в очите им не
можеше да сдържи сълзите си. В момента имаше силна нужда да прегърне Анджелика. Знаеше вече, че чувствата му нямат нищо общо с илюзиите. Не беше и само желанието да я има. Той вече я възприемаше като партньор, с който искаше да споделя мислите си, мечтите си, желанията и целите си. Това усещане бе толкова ново, защото не беше типично за него. Много рядко някой успяваше да влезе така бързо в живота му и той да изпита нужда да му се доверява. Анджелика го бе направила без никакво усилие и той беше изумен от нуждата да я има до себе си и да желае да й споделя за всички свои усещания.
Когато тя влезе в апартамента той отново се почувства благодарен, че я има
в живота му. Тя му се усмихна и той се окъпа в зората на усмивката й.
Беше облечена с дънки и светлосин топ и Майкъл отново се изуми на това
колко съвършена беше без да полага усилия, без дори да се старае. Той се
приближи към нея и я прегърна, а тя се сгуши в него и той попи топлината
й.
-  О, Анджи, колко ми липсваше днес!
-  И ти ми липсваше много - отговори тя омагьосана от близостта му и
аромата му.
Той я погледна и тя видя тъгата в очите му.
-  Майкъл, случило ли се е нещо?
-  Защо?
-  Изглеждаш тъжен.
-  Да, Анджи, тъжен съм.
И Майкъл изля пред нея целият си протест. Той се измъчваше, искаше да
може да помогне на всяко дете в нужда. Изживяваше болката им и тя го
давеше и задушаваше.
-  Те не трябва да страдат. Толкова са мънички и беззащитни. Толкова
мили... А, когато те погледнат с тези невинни очички и в тях засветят искри от една обикновена играчка си казвам, че трябва да направя всичко по силите си да залича всяка тяхна болка. Те трябва да се усмихват, да играят, да изживяват детството си. Защо трябва да им се случват болки? Не бива.
Анджелика искаше да може да го успокои, но не можеше. Спомни си за
една серия от фотографии, които бе правила точно с деца. Търсеше
контрастите и нюансите, ходеше ли къде ли не в търсене на точните кадри.
Спомни си как без да иска бе попаднала на гледка, която след това дълго я
преследваше. Момчето беше в инвалидна количка с ампутирани крака и
гледше как деца на неговата възраст играят баскетбол. Тя никога не можа
да забрави жадния му поглед. Той гореше в играта, а не можеше да се
включи. Анджелика пожела да разкаже това на Майкъл, но прецени, че не
е нужно да го разстройва допълнително. Можеше само да го слуша и да не
успява да каже нищо. Майкъл я погледна и каза:
-  Извинявай, мила! Занимавам те с моите болки. Не исках да те
натоварвам. Съжалявам!
-  Не, не говори така. Моля те, недей! Аз също искам да няма болка по
света. Това, че не казвам нищо е защото не зная какво. Ти си толкова
всеотдаен.
-  Не мога да не съм. Искам да помогна на всички деца. На всички... Но..
Спирам вече. Как мина твоя ден?
Анджелика му разказа за разходката си из Сарагоса, а той се усмихна:
-  Снима ли?
-  О, да. Правя го несъзнателно. Не мога да не снимам. Фотоапарата ми е
като трето око. Не излизам без него. Правила съм го и много съм
съжалявала, че не съм го вземала.
Майкъл продължаваше да се усмихва.
-  Разбирам те. Напълно те разбирам.
Тя седеше срещу него, а той искаше тя да е близо и протегна ръка,
казвайки:
-  Ела при мен, скъпа.
Анджи стана, а той я придърпа към себе си.
-  Ухаеш невероятно!
-  О, Майкъл, благодаря ти!
Той я целуна и каза:
-  Анджи, искаш ли да излезем?
Тя го погледна изненадано.
-  Да излезем? Къде, Майкъл?
-  Не знам. Някъде. Просто ще се повозим. Искаш ли? Имам желание да
разгледам Сарагоса с теб.
-  Да, разбира се - отговори му тя.
Майкъл веднага се обади, за да предупреди, че иска да излезе. Анджелика
за първи път щеше да излезе някъде с Майкъл, да се движи до него. Той
сложи маската си, тя го погледна изненадано, а той каза:
-  Всички искат да питат. Попитай!
Тя се усмихна.
-  Добре. Защо я носиш?
Той я прегърна и притискайки я към себе си каза:
-  За да се скрия. С очила е перфектно.
-  О, и тях ли ще сложиш?
-  О, да.
Анджелика направи недоволна физиономия, а той се разсмя.
-  В колата ще ги сваля. Обещавам. Готова ли си?
-  Да, готова съм - отговори му тя.