Повече от чувство 14

Анджелика се приготвяше за изложбата, но не спираше да очаква телефона
да позвъни и да чуе Майкъл, а той не се обаждаше. Тя знаеше, че часовата
разлика е огромна, знаеше, че той вероятно е много зает, но не преставаше да
се надява да чуе топлият му глас. Днес беше много важен ден за нея и тя
имаше нужда той да й пожелае успех и да я окуражи.
Телефонът най- сетне позвъни, но беше Бриджит, която я попита дали е
готова за събитието, а когато Анджелика й каза как трепери като лист от
вълнение, тя се опита да я успокои и да й каже, че вярва в нея. След това
последваха много обаждания от приятели и роднини, но Анджелика така и не
получаваше така чаканото позвъняване. Започна да си мисли, че е глупаво
така да се надява и той не е длъжен да й се обажда непрекъснато, но въпреки
всичко недоумяваше как е възможно да забрави точно за този ден.
С тези мисли започна да се облича за толкова чаканото и важно за кариерата й събитие. Преди това се беше гримирала старателно и когато облече ярко червената рокля тя прилепна като втора кожа по тялото й, а гъстата й коса загъделичка голият й гръб тя беше напълно готова за събитието. Оглеждайки се в огледалото се почувства малко странно, защото в отражението му видя вече порасналото момиче, което се бе превърнало в жена. За нейните 27 години рядко се бе обличала по този начин и сега долавяше разликата. Тя нанесе последните корекции по визията си и определено одобри това, което виждаше в огледалото.
На вратата се позвъни. Анджелка не очакваше никого и с изненада са вгледа
в стоящия с гръб към нея мъж. Той се обърна и каза:
-  Добър ден! Търся г- ца Мендес.
-  Да, аз съм – отговори тя.
-  Това е за вас – и мъжа й подаде продълговатата кутия, която държеше в
ръцете си.

 След като Анджелика се разписа за получената пратка с любопитство се зае да я разопакова. Знаеше какво е и нямаше търпение да ги види. Вдигна капака на кутията и аромата на червените рози я заля със силата си. Бяха много. Не знаеше колко. Върху красивата панделка беше поставена картичка и отваряйки я тя прочете:
„ Успех! Целувам те! Майкъл”. Прииска й се да извика и да се разплаче, но успя да увладее емоцията си и само взе розите, за да ги потопи във вода. Усещаше как трепери и не спираше да благодари за миля жест, с който Майкъл й беше дал да разбере, че не е забравил за толкова важния за нея ден. Тя тъкмо поставяше розите във вазата, когато телефона позвъни. Анджелика остави телефонният секретар да се включи и щом чу гласа на Майкъл да казва: „Анджи? Не може да съм те изпуснал. Знам, че си там.” , тя вдигана телефонната слушалка.
-  Майкъл, здравей! Благодаря за розите!
-  Моля. Харесаха ли ти?
-  О, да. Прекрасни са. Това са любимите ми цветя.
-  Радвам се, че съм улучил вкуса ти. Обаждам се да ти пожелая небивал
успех днес!
-  Благодаря ти!... Страх ме е Майкъл!
-  Няма нищо страшно, миличка. Това, което си видяла през очите на
обектива е отражение на твоята душа и нейните търсения, а аз знам, че тя е
красива. Сигурен съм, че и фотографиите ти са такива. Каквато и да е темата
на изложбата, знам, че идва от сърцето ти. Ще се справиш! Ще бъде с голям
успех.
-  Как хубаво говориш, Майкъл! Благодаря ти още веднъж! Имах нужда да
чуя такива думи – каза тя, а вътрешно в себе си знаеше, че бе имала нужда да
чуе гласа му без значение какво ще й каже.
-  За нищо, Анджи. Аз те разбирам. Ти си творец. Аз също. Изказа ни е
различен, но аз мисля, че те опознах и съм убеден, че онова, което правиш е
красиво като самата теб.
Точно когато Майкъл казваше тези думи, Кенет почука на врата, което
означаваше, че е време Анджелика да тръгва. Тя помоли Кен да я изчака
минутка и след като Майкъл й пожела още веднъж грандиозен успех, в който
той безрезервно вярва, тя излезе обзета от вълнение, но безкрайно
благодарна на Майкъл за думите и розите, които й изпрати.
С Кенет пристигнаха в галерията час преди обявеното време. Всичко
изглеждаше добре и на тях не им оставаше нищо друго освен да говорят със
собственикът и помежду си и да чакат с трепет първите поканени.
Кенет погледна Анджелика и я попита:
-  Добре ли си, Анджи?
-  Сърцето ми ще изхвръкне от вълнение. Искам вече всичко да започва.
-  Не се притеснявай! Сама знаеш, че е безмисленно. Убеден съм, че ще
останат зашеметени.
Анджелика се усмихна нервно:
-  Дано си прав, Кен. Знаеш колко е важно, нали?
-  Да, знам, но съм сигурен, защото виждам. Този сезон е нямало нещо по-
добро от това, което ти излагаш и не съм пристрастен. Огледай се, мила! Виж
тези лица, тези очи...
Малко по- късно галерията се изпълни и сякаш всичко си дойде на мястото.
Анджелика получаваше непрекъснато комплименти. Виждаше как някой от
колегите й  се опитват да скрият завистта си, приемаше похвалите от ласкаво
изказващите се за работите й критици и тя се почувства добре. Вече знаеше,
че се е справила с предизвикателството, което си беше поставила и този път.
Кенет се приближи към нея усмихвайки се.
-  Казах ли ти? Обожават я. Вече имаме 12 продадени фотографии и няколко
от тях на невероятна цена – той нямаше как да знае, че четири от тях вече са
собственост на Майкъл и той е платил за тях много повече от необходимото –
Анджи, ти успя!
-  Ние успяхме, Кен! Благодаря ти, че беше до мен!
-  Винаги! Да, успяхме! – той въздъхна – Щастлив съм.
Кенет се отдалечи, за да разговаря със собственика на галерията, а в този
момент Анджелика видя едно много познато лице сред гостите, което я
гледаше. Тя изтръпна. Грег се приближи:
-  Здравей, скъпа! Изглеждаш зашеметяващо!
-  Грег? Какво правиш тук? – студено попита тя.
-  Разглеждам изложбата ти, Анджи. Искам да ти кажа, че е прекрасна и ти
отново си надминала себе си.
Той понечи да я прегърне, но тя се отдръпна.
-  Още ли ми се сърдиш, скъпа? Хайде стига! Време е да ми простиш. Дай ми
още един шанс, Анджи.
Тя го стрелна с поглед:
-  Късно е, Грег. Прекалено късно.
-  Никога не е късно. Хайде, Анджелика, не бъди дете. Знаеш, че те обичам.
-  Грег, моля те, върви си!
Сините му очи я погледнаха изумено и той каза:
-  Мислех, че и ти ме обичаш.
-  Вече не те обичам. Дори забравих, че някога съм го правила.
-  О, вероятно има друг мъж. Къде е той? Ще ни запознаеш ли?
-  Грег, върви си! – помоли му се тихо тя.  
Той я погали по бузата и си тръгна. Анджелика почувства истинско
облекчение, когато не след дълго го видя да излиза от галерията.
Вечерта приключваше и тя усещаше, че притеснението й вече го няма.
Тревогите й бяха изчезнали напълно. Изложбата вече беше факт. Близо до
себе си усети присъствие и чу гласа на Бриджит:
-  Анджи, скъпа, идваш ли?
-  Не. Ще остана още малко тук. Имам да поогледам едни неща.
Анджелика не изпитваше нужда да се се гмурне в лудешкия купон, който
знаеше, че ще последва. Искаше да остане сама за известно време.
Собственикът на галерията дойде при нея:
-  Г- це Мендес, съжалявам много, но ако искате да останете не бих могъл да
ви правя компания, защото се налага задължително да тръгвам. Можете ли да
заключите вие? Наистина се извинявам!
Тя му се усмихна;
-  Не се притеснявайте, г-н Фъргюсън. Ще заключа сама. Просто... Не знам...
Искам да остана още малко. Нали не е проблем?
-  Разбира се, че не е. Имам ви пълно доверие – и той се усмихна – Все пак не
се познаваме от вчера.
Той й пожела лека нощ и излезе.
Анджелика остана сама в галерията заобиколена от фотографиите си. Седна и
се загледа в тях. Погледът й критично ги обхождаше. Търсеше грешките си и
на места ги откриваше. Мислеше, че е можела да засили внушението си, но
знаеше, че бе улавяла мига и това беше безценно. Стана и се приближи до
една от любимите си работи. Беше я заснела съвсем случайно, но внушението
й бе невероятно. Анджелика знаеше, че понякога истинските неща се
случваха без да ги очакваш и търсиш затова обичаше да ходи из града и да
снима. Учудваше колко много вижда после в заснетите мигове. След около час тя си тръгна.